post

Рано или късно, пътят на големите таланти неизбежно преминава през частна академия.

Роден е в България. Сега живее и работи на близо 10 000 км от Родината. Тенисът е негово ежедневие и любов.
Той е Николай Ганчев.


Г-н Ганчев любезно прие поканата ни да поговорим за тениса в България и по света. И както всеки от нас, и той има свое минало и спортна кариера, настояще с много работа и амбиции и бъдеще с планове и мечти.

За детството и първите срещи с тениса ще го помоля да ни разкаже сега.


Роден съм в Русе през 1972 година. Нямам спомени за семеен живот, тъй като родителите ми са били разведени, а това е важен детайл, според мен, за развитието ми по-късно. На 6 години се местя в София, за да живея с майка ми – Диана Москова, която е била многократна републиканска шампионка на България, а по-късно работи като треньорка на национален отбор жени (всички, чиито имена не завършват на Малеева или Пампулова по това време). Започнах да се занимавам с тенис по-сериозно на около 11 годишна възраст, което е сравнително късно. Нямам големи постижения като състезател – най-големите ми отличия са били – републикански шампион на двойки до 14 год, а след това вицетакъв до 16 и 18 години. Отраснах на тенис кортовете, но не исках да играя тенис (роля за това имат първите 6 години, прекарани при родителите на покойния ми баща). Оказа се обаче, че съм наблюдавал какво е да бъдеш треньор – летата на кортовете на сегашния БНТЦ, наблюдавайки работата на майка ми, а през зимите в зала София, наблюдавайки Бубата и Емил, които тренираха Елена, както и Юлата, тренираща трите си дъщери. Гледайки отстрани, съм се учел какво е да бъдеш отдаден на професията си до болка, без да го осъзнавам и си мисля, че това е основната причина да избера треньорската професия като мое поприще.

Как започнахте като треньор?


Треньорската ми кариера започва около 1991 година (бях още в казармата в ЦСКА), в Австрия, където майка ми получи възможност да работи. Започнах като тенис учител в един спортен хотел, а по-късно с помощта на Матей Пампулов Рано или късно, пътят на големите таланти неизбежно преминава през частна академия. работа като треньор в един от по-големите клубове в тази част на Австрия. Така, като на шега, през 1995 година започнах да работя със Сандра Допфер (по това време 140 в света). Работихме заедно около 18 месеца, в които Сандра достигна 70 място в света и игра трети кръг на ЮС Оупън. Прекратихме съвместната си работа след Австралия, но в резултат на натрупания си опит получих предложение от Елена Пампулова (в този момент с фамилия Вагнер). Работихме около 3 години заедно, в които най-добрите ѝ постижения бяха трети кръг на ЮС Оупън и Уимбълдън поединично, както и четвърт финал на двойки на Роланд Гарос, както и няколко успехи на ниво 100 хиляди (тогава беше сериозна работа), на сингъл ранкинга на Елена бе около 65, а на двойки още по-напред. След това следват 3 години работа първоначално с Мелиса Мидълтън (номер 3 при девойките и около топ 150 на сингъл и топ 100 на двойки при жените) и Бри Рипнер (най-висок ранкиг 57, но не с мен). Напуснах тура по средата на турнира в Рим 2002 година. Не съм бил достатъчно зрял да реагирам по правилния начин на умората, налегнала ме от работата в предшестващите 6/7 години. Хубавите уроци, които получих, включваха операция на скъсани връзки на глезена и отсъствие от корта 6 седмици на Сандра, 4 месеца след като започнахме работа с Елена, почина съпругът ѝ и връщането ѝ беше трудно. Последните две състезателки страдаха от булимия и работата беше доста специфична.
За най-големи мои успехи, обаче, считам постиженията на деца, с които съм започнал да работя от почти ниво начинаещи- един полуфинал на Ориндж Боул при момичетата до 16 години преди 4 години, както и един финал при момчетата до 12 години миналата година. Сега, в момента, един такъв ученик е един от първите трима до 12 години в САЩ.
От 2006 година съм съосновател и съсобственик на Houston Tennis Academy, където ръководя около 15 треньори.

Прелитайки десетки пъти над Европа и предвид настоящата Ви работа се срещате с тениса от цял свят, на всички нива. Как е организирана работата с децата в държавните и местни школи и за сравнение в частните тенис Академии?

Вижте още:  Жребият на РГ18(мъже) отблизо


Държавни тенис училища /школи, академии/ на запад реално не съществуват. В Беларус, Казахстан и Китай е възможно, но не съм запознат със ситуацията там до степен, до която бих си позволил да съм уверен в отговора си. Бих ги определил като академии-интернати, принадлежащи на съответната федерация. Австрийската се нарича Leistungszentrum Südstadt, швейцарците имат нов национален център в Biel, французите в Париж… Американците /ЮСТА/ имат нова база от две години в Орландо със 100 корта, но в модела им засега не влиза интернат и частни такива като IMG Bolletieri, Sanchez Casal, Mouratouglu и други. Всички федерации по света (или това, което познавам) са юридически лица – дружества с нестопанска цел, като финансирането им варира в диапазон от нулево участие на държавата като при американците до ниво на публично частно съдружие, където около 50% от финансирането идва от членски внос и собствени дейности на федерацията, а останалите идват от олимпийски комитет, от спонсорства, дарения и минимално участие на държавата (от мои лични наблюдения и опит в тази категория попадат Австрия, Германия и Швейцария). На спортно-техническо ниво няма сериозна разлика между двата типа – концепцията за периодизация и планиране на тренировъчния процес е еднакво позната на треньорите и в двата “типа” академии. Основните разлики са в talent pool (не знам как да го преведа) – националните академии работят единствено със състезатели от съответната държава, което ограничава нивото на конкуренция, в което всеки състезател израства. Докато в частните академии може да се види най-доброто от различни страни; частният сектор винаги заплаща по-добре и поради това нивото на треньорите обикновено е по-добро. Частните академии или се притежават от големи мениджърски компании като IMG, или си сътрудничат с такива ( Кори Гоф е с Тийм8 на Федерер, но тренира при Муратоглу например), а тези връзки с мениджърските компании осигурява достъп до “експресната лента” на прогрес в ранглистата във формата на диви карти – мениджърските компании притежават много от големите турнири. Изключение правят Американската, Френската и донякъде Австралийската федерации, които притежават и провеждат достатъчно турнири и така нужната инфраструктура за изграждане на тенисисти е налице. Аз съм на мнение, че рано или късно, пътят на големите таланти неизбежно преминава през частна академия.

Вашето мнение за промените в ITF и прехода към ATP. Доколко това улеснява или затруднява прехода от юношеския към големия тенис?

Вижте още:  Комерсиализацията в спорта: С вкус на горчиво кафе


Не намирам логика в одобрените миналата година промени, а самият факт, че има нова промяна на направените вече промени, не говори добре за първоначалния им замисъл и/или за изпълнението им. Нуждата от промени беше оправдана на годишния конгрес на международната федерация миналата година с факта, че само първите 100/150 в света могат да изкарват хляба си, играейки професионален тенис. Реално промяната беше диктувана от отказа на АТП да дава точки на турнири с награден фонд до $25 хил. Както и да се опитвам да анализирам новите правила, не мога да видя как биха изпълнили поставените си цели. Дори и да мисля тези за правилни, а те не са. Друг е въпросът, че да увеличиш броя на печелещите от тенис професионалисти и да олекотиш пътя им до това ниво не са едни и същи нито като процеси, нито като цели.

Това е началото на нашия разговор. Очаквайте още интересни теми и мнението на Коко Ганчев по тях. Във втората част на интервюто ще говорим за родния, български тенис – за проблемите, за успехите, за бъдещето.

Вижте още:  Laver Cup -филм за милиони

За Тенис анализи интервюто проведе Стела Петрова.

Leave a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *