Нека тръгнем от самото раждане на британския вълноразбивач. Той е построен през 1911 година от компанията „Уайт Стар Лайн“ в корабостроителницата “Harland and Wolff”в Белфаст. За изработката са били използвани нитове “best” с въглеродно съдържание 0.3 %. При това съотношение въглеродният нит е бил способен да издържи на не повече от 350 kN натиск. През 2005 година след множество задълбочени проучвания, бива установено, че ако са били употребени нитовете “best, best”, устоявайки на над 1000 kN натиск с въглеродно съдържание 0.4 %, Титаник вероятно все още щеше да кръстосва синьото и солено поле. Една десета. Една десета разлика в процентово отношение е била достатъчна да спаси над 1500 души. Покруса! Впоследствие се оказва, че направените икономии за сметка на здравината на стоманата, се оказват фатални.

Другите 2 фактора, които спомагат за трагедията са шестте пренебрегнати предупреждения за айсберг на хоризонта и игнорираното съобщение по радиото за опасни ледени блокове, идващи от кораба „Калифорниън“, движещ се по същия курс. Ето как човешкото его надделява над осигуряването на безопасност за екипажа и пасажерите. Стремежът Атлантика да бъде покорен за 5 дни и нито час повече, се оказва пагубен.

Резултатът – ледена планина фронтално на борд, която бива забелязана едва 200-250 метра преди сблъсъка. Което дава време за реакция от порядъка на малко над 30 секунди. Първият помощник-капитан дава стандартната заповед:“Ляво на борд, машини пълен назад!“ В същия момент обаче скоростта е максимална – 24 възела (около 45 километра в час). Неизбежният ендшпил отваря рана с дължина от 90 метра и ширина 2 метра. При толкова мащабна пробойна водата започва да нахлува в предните 6 водонепроницаеми отделения на кораба. Титаник е в състояние да „преглътне“ максимум 4…

Настъпва времето за последствията. След тях идва плачът за едни, благодарността на други и равносметката за всички. А тя е, че на човешкия род му е заложено в генетиката да греши. От пораженията и грешките обаче хората могат само да се учат и да стават по-силни. Ако можех да определя човека само с една дума, то тя би била „непредвидим“. Всъщност, повече от една не е и нужна, защото тази е достатъчно изчерпателна.

Днес. 2016 година. Правим скок със 104 лета и няколко месеца отгоре. Нещата по отношение на грешките и паденията не са претърпели кой знае каква съществена еволюция. Но няма как да е другояче. Генетиката остава непроменена до доказване на противното. За радост се наблюдават и някои фениксови възраждания и достигания до непознати върхове, които покрай всичко друго случващо се в наши дни, се възприемат като чудеса на природата.

Как обаче можем да опишем изминалите 11 месеца за тези, на които  тенис ракетите им служат за оръдие на труда? Буреносни, турболентни и причиняващи главоболие, което би се решило само с внимателно продупчване на главата с цел спадане на вътречерепното налягане. И сърцебиене по-силно, от когато човек се влюбва за първи път. Именно на такива изживявания бяхме подложени през отлитащата от календара 2016-а.

Спусъкът бе дръпнат, с което сигналът за старт на маратона бе даден в Австралия. Първите значими неща, които положиха първия белег върху корпуса на играта се случиха в Мелбърн. Както и малко след него.

Живата легенда на австралийския тенис Лейтън Хюит помаха за сбогом с любимата си публика след поражение във втори кръг от Ферер. След срещата испанецът изказа откровеното си възхищение спрямо Ръсти. Оказа се, че дори има негова фланелка у дома. Бъдещето на най-младия №1 в света бе предопределено – повеждайки отбора за купа „Дейвис” като капитан. 

Мъжката схема бе на път да бъде разтърсена из основи, когато Жил Симон бе на прага да затрие името на Джокович от предстоящия  списък с четвъртфиналисти. Този своеобразен бич Божий успя да разцентрова иначе непоклатимата като планински връх игра на Джокера, провокирайки го да допусне главоломните 100 непредизвикани грешки! При нормални петсетови срещи общият брой грешки, допуснати от двама състезатели достига едва половината. А Новак самостоятелно постигна този антиподвиг. Единственото похвално в цялата ситуация ,всъщност, е най-важното – изтерзаната като манна небесна победа.

Полуфиналът му с Федерер вървеше безметежно до края на втория сет. Роджър обаче не бе казал последната си дума. Не и при положение, че предишната седмица бе ударил историческата кота №300 по брой победи в турнири от Големия Шлем след екшъна срещу Григор Димитров. Безпроблемен трети сет за него и мачът влезе в четвърти. Там Новак осъзна кой стои срещу него и, че не иска да се забърква в повече неприятности. Това се видя чрез преродената му игра. В самата среда на частта, когато Маестрото бе притиснат до стената, така както боксьор до въжетата, той погали топката с ракетата си, така както Аладин гали лампата, за да излезе духът от нея. И както джинът се подчинява на крадеца, така и жълтеникавата сфера изпълни желанието на виртуоза – минаващ бекхенд уинър на линията. Този шедьовър на изкуствореца за съжаление на хилядите в арената „Род Лейвър“ и милионите пред екраните, бе последният акорд на Маестрото в мача. Той обаче накара дори човек в инвалидна количка да се изправи на крака и да аплодира гръмогласно.

Джокович съумя да пробие, а в следващия гейм да сложи точка на спора. Финалът срещу Мъри учудващо не предложи така исканата интрига и съседът ни се поздрави с рекорден шести шлем от горещия Мелбърн.

read more